Planet GNOME-BG

Владимир Петков: За надписите и фонтаните

Thu, 24 Jul 2008 14:08:29 +0000

От около месец имам колело и го карам сравнително често. Този месец през ден карам от центъра до Стрелбище като по пътя минавам през Южния парк. Точно на входа му имам любимо място - фонтан, до който спирам и стоя около 30-40 секунди и се разхлаждам.

Днес тъкмо се подпрях и забелязах че съм стъпил на някакъв лист. Изглежда ето така:

Видях нарисувана гръмотевица и слязох от колелото, за да прочета по-добре. Ето какво пише:

Само дето не са написали, че около фонтана е минирано, а самолети хвърлят касетъчни бомби в произволни моменти от денонощието. И тук изникват въпросите:

1. Ако е толкова опасно, защо “табелата” не е по-видима?

2. Защо това нещо не е подписано? Кой стои зад него? Някой анонимен благодетел или общината?

3. Защо след като има възможност от токови удари този фонтан работи? Когато някой се изпържи какво ще каже общината на близките му: “Хей, ние ви предупредихме - сори, не трябваше да пипате водата”.

Съвет
Ако можете избягвайте фонтаните, градския транспорт, държавната администрация, служителите на КАТ (които нощно време изскачат от храстите без сигнални елечета и се опитват да ви спрат) - смъртоносни са.

Владимир Петков: Оранжев страстит

Wed, 23 Jul 2008 21:25:25 +0000

Около книгата на Ангел Грънчаров се е разгоряла китна дискусия и се сетих, че Еленко дари тази книга за библиотеката в офиса. Докато я разглеждах един колега ме попита: “Ти защо четеш медицинска литература?”, което искрено ме озадачи. Причината беше това:

“Страстит” и “бесове” са си някакви болести.

Тази забавна правописна грешка ми напомни за една от любимите грешки, които допуснахме при издаването на ръководството за GNOME 2.8. А по-точно:

Да, бяхме забравили да поставим заглавието на книгата… в сравнение с това “страститът” изглежда като чиста сълза в окото на монахиня.

П.С.
От сега казвам, че съм роден 79-та и няма шанс да съм бил вербуван от ДС.

Ясен Праматаров: ДВГ — начин на употреба

Wed, 23 Jul 2008 17:02:10 +0000

Само който не е карал отдавна кола или не е сядал никога зад волана не знае колко трудно е всъщност. Не говоря, че не може да се научи горе-долу — това става още на курсовете или скоро след като човек започне да кара редовно. Имам предвид, че съвременните автомобили са толкова претрупани със странични на движението занимания, че е обяснимо защо руси каки в SUV-ове и уморени дядовци в москвичи не се справят с градския трафик.

Движението по пътищата има едно основно изискване: придвижи се, като не нараняваш, не убиваш и не рушиш собственост. Но на практика в една кола има толкова много външни на тази основна цел неща, толкова малки, но критични подробности и занимания, че всеки нешофьор може да се хване за главата.

Ръчните скорости

Да, зная че много хора ги харесват. Аз лично леко им се дразня. Не защото не може да се свикне да се ползват, а защото са отживелица, която съвсем нелогично е масово разпространена и търсена. Причината да има различни скорости и скоростна кутия и да има съединител е в една особеност на двигателите с вътрешно горене. При нула об./мин. те имат нулев въртящ момент. Това означава, че за да може изобщо да задвижи колата, ДВГ трябва първо да се развърти до определени обороти. Съединителят осигурява плавния преход и връзка между неподвижните колела и вече бързо въртящия се двигател.

ДВГ дори не може сам да заработи, даже за да може да влезе в работен режим му трябва външната сила на стартерен двигател. Стартер, който е… правилно — който е електродвигател. Електродвигателите имат въртящ момент още при нула оборота.

Но да оставим за момент темата за електромобилната конверсия — не мога да разбера защо толкова много повече ръчни скорости се продават у нас и в околните страни. Съгласен съм — когато веднъж човек свикне с “ръчката”, не е проблем. Когато стане чисто механично движение, отработен навик, върху който не се замисляш, е ок. Но все пак това са излишни действия и излишни решения. Колкото и механизирани и отработени да са, със сигурност отнемат части от секундата от това безценно време, което дели всяка критична ситуация от катастрофата.

Автоматиците, от друга страна, през последните десетилетия са се развили достатъчно, за да са доста често по-пъргави и по-прецизни от комбинацията на ръчна скоростна кутия и опитен шофьор. Това последното може да е спорно, съгласен съм — но колко процентно са наистина опитните шофьори по пътищата?

Празен ход

Всички всеки ден чуваме по улиците как колите работят на празен ход. Осовено по кръстовища и в задръствания, но далеч не само тогава — при всяко превключване на скоростите има време, в което двигателят работи не за задвижването на колата, а “за себе си”. Абсолютно ненужно.

Свикването с празния ход е част от свикването с ръчните скорости по-горе. ДВГ имат силно стеснен обхват от работни обороти. Всяко падане под долната граница затормозява двигателя или направо го спира. Всяко преминаване на горнат аграница пък рискува повреда на двигателя. Поставят се фабрично ограничения на ниските обороти, за да не може да “падат” прекалено. И така двигателят винаги работи, харчи гориво и хаби енергия. От момента на запалването си до момента на спирането си. Огромна част от това време е заета от работа на минимални обороти на празен ход. Особено в града. Начинът автомобилът да се спре, да не се движи, но да е в готовност да потегли най-често означава да работи така. Някои нови модели имат и специални стартери за бърз старт и стоп и двигателят спира при празен ход и се пуска автоматично с натискането на газта. Но се срещат рядко и сигурно в близките десетилетия ще изчезнат заедно с отмирането на ДВГ.

Да не говорим за “форсирането” на празен ход или на по-ниски предавки, което някои “мъже” правят в кварталните улици, за да впечатляват. И да будят бебета, за което заслужават бой по канчетата, ама и това е друга тема ;)

Съединител

Пряка нужда от наличието на ръчни скорости. Още един педал на пода, за който трябва да се мисли. “Долен ляв фрикцион” :D Ок, не чак да се “мисли”, но все пак като скоростите и той е още едно скъсяване на разстоянието до катастрофата. Чисто механично, физически — колкото и да сме отракани и бързи, трябва ни време, за да може да се премести левият крак, да се съгласува с десния на газта или на спирачката, да се съгласува и с ръката на скоростния лост евентуално и чак накрая да натисне педала.

Съединителите са настроени различно и затова всяка различна кола си иска някакво време за “свикване”. Не можеш да се качиш на колата на приятел и да почнеш “просто” да караш — няма такива опери, първо трябва да се изтормозиш със свикването с различния ход на педалите и скоростния лост.

Преминаваме през всичките тормози, свързани със съединителя, като потегляне на наклон, задържане на наклон, синхронизиране на скорости (да, има синхронизатори, но и на тях им трябва време и плавно пускане на съединител, а това също забавя реакцията). И на всичкото отгоре е още една от безбройните въртящи се части на автомобилите с ДВГ и то такава част, която се изхабява и има нужда от поддръжка.

——

Малко смахнато звучи, но двигателят с вътрешно горене изобщо не е удобен за такива малки мащаби и за динамично използване в градска среда. Звучи смахнато, защото всяка кола у нас е с такъв двигател и всички хора съвсем очевидно си ги ползват. Системата е добре отработена и днес има наистина качествени автомобили и се карат значително по-лесно от едно време.

Но принципно погледнато всичките “характеристики” на този тип двигатели — нулев въртящ момент при включване, малък обхват на работните обороти, нуждата от скоростна кутия, най-вече употребата на ръчна скоростна кутия, съединителят, високото ниво на шума, работата на празен ход… — ги правят “so last century”…

——

Щом сте прочели дотук, значи темата ви е интересна. Не я приемайте остро, защото не е насочена толкова “против” всички тези неща, колкото “за” ориентирането ми към електромобили и електрически конверсии. ;)

Владимир Петков: Търсим си онлайн редактор за capital.bg

Wed, 23 Jul 2008 12:33:27 +0000

*Натиснете върху обявата, за да я видите по-голяма и по-лесна за четене. За да кандидатствате за позицията пишете на jobs@capital.bg

Владимир Петков: Калина и цветята

Wed, 23 Jul 2008 08:46:05 +0000

Калина къса цветя от Ивелина Петкова публикувано във Vimeo.

От малка Калина се учи на правилно отношение към стайните цветя.

Владимир Петков: А защо не “дженга тиймбилдинг”?

Tue, 22 Jul 2008 22:19:00 +0000

Снимка: Totto, лиценз cc-by-sa

В Кариери има интересна статия, която описва нов подход за тиймбилдинг, а именно - игрите в офиса. Към статията има кратко видео-клипче, което показва втория Дженга турнир в Икономедиа.

Отдавна се канех да напиша нещо подобно, особено за офисното Wii, но все не ми оставаше време. Като човек, който поощрява играта в офиса, най-често ме питат - “а вие кога работите?”. Отговорът е - постоянно, просто игрите помагат за намаляване на напрежението и водят до разнообразие. Моделът при който всеки служител се пресира/контролира дали работи точно по определените задачи не е ефективен и води до липса на инициатива, еднообразие, безразличие и в крайна сметка до лоши резултати.

Затова позволявайте на колегите си да се забавляват докато са в офиса. Така и така ще прекарвате поне 8 часа заедно на ден, защо това време трябва да бъде наказание?

Владимир Петков: Забила банерна система?

Mon, 21 Jul 2008 07:02:45 +0000

Забила банерна система от Kaladan on Vimeo.

На филма по-горе се вижда как в протежение на няколко километра на магистралата се рекламира само един продукт. До сега не бях виждал подобно нещо, но е интересно да се прецени дали този подход помага или пречи.

Благодаря Ю!

Владимир Петков: За красивото

Sun, 20 Jul 2008 21:13:43 +0000

През уикенда гледах научно популярен филм (което само по себе си не е новина), в който се обясняваше за метаморфозите в животните и промените в хората.

Това, което ми направи впечатление беше следното твърдение, което цитирам по памет: “Пропорционалната и съразмерна глава у хората значи здраве и затова ние харесваме красивото”.

Не знам защо, но болниците и поликлиниките в България са едни от най-грозните и мрачни коптори, които може да съществуват. Вместо да са красиви и следователно да лъхат на здраве, те облъчват на болно.

Болниците са болни.

Ясен Праматаров: Домашни тревоги

Sat, 19 Jul 2008 02:02:12 +0000

Поздравявам всички родители, които като нас сами си гледат децата! Макар и двете баби да са ни казвали, че ще се радват да гледат Светлин, ние се справяме с абсолютно всичко сами. Много са причините, най-малкото живеем далечко от роднините. Виждат го, разбира се, но в грижите за детето има много, много повече от виждане или ходене на гости.

Много от приятелите ни, които имат деца на горе-долу същата възраст като нашия бебок имат поне на кого да оставят за малко детето. Поне да вземат глътка въздух и да съберат малко енергия и нерви. Ние не сме се разделяли със сина си и нямаме и желание да го оставим да расте далеч от нас, за да отидем на почивка, например. Как ще почиваме, нали всеки ден и по цял ден ще го мислим и ще ни липсва? А и той е много общителен и весел, но като ни няма около него, започва да се оглежда учудено и все по-притеснено.

Помага ни това, че сме заедно. Аз не ходя в офис на работа и когато е нужно помагам. Това понякога и пречи, защото понягока и двамата заедно се изтощаваме и уморяваме. Но няма начин, справяме се.

Краси тези дни е малко болничка и аз се опитвам да поема всички грижи за бебето. Налага ми се, няма начин да вдигна ръце. В началото бях свръх-изнервен и дори се поскарвах на малкия, от което той съвсем се отчайваше. Днес, след като за втори път се върна от болницата, се поуспокоих малко за здравето на милото и съм в по-ведро настроение, макар грижите да стават все повече. Светко също май усети, че мама е по-добре и че тати е по-спокоен и пак започна да грее с очички.

Малко изоставам от работата си, защото единственото ми свободно време за работа по традиция през последните месеци е през нощта. А сега, като не мога да поспивам и дори през повечето време да подгъвам крак през деня, вечерно време просто не ми остават сили. Тъпча се с кафета, но не помагат. Все едно пия не силно нескафе с мед, а някакво нектарче. И затова ги спирам, тъкмо и да не се тровя.

Успявам все пак да работя, надявам се да си свърша задачките. Точно преди два-три дни ми пратиха нови поправки по софтуера. Добре, че Краси е по-добре, иначе сигурно хич нямаше и да влизам в мрежата. Сега вече се логвам да си прочета джабера, пощата, да си прелистя новините в четеца и да опитам да попиша малко PHP. Но умората ме притиска и сигурно тази вечер ще се предам. Преди три нощи ми беше последното целонощно оставане и още не мога да си върна силите. Нормално, като през деня гледам, нося, храня, преобличам и къпя бебето. Ходя да му взимам храна, ходя на пазар, готвя. Утре ще го изведя да се разхождаме из площада.

Не се оплаквам, добре ми е. Приоритетът е семейството ми. Краси и Светли да са здрави и щастливи. Щастлив съм, само всички да сме наред. Работа винаги ще има.

Ясен Праматаров: Яйца за кмет

Sat, 19 Jul 2008 02:02:12 +0000

Звучи като “сливи за смет”, не е съвсем същото, но пак е поучително. В дните, когато големият шум навсякъде е как кой колко европари откраднал и кой точно от опозицията трябва да се дореди да катурне президента, нещо много показателно мина набързо по новините. Замеряха Бойко Борисов с яйца и го освиркваха.

И представяте ли си — телевизията се осмели да го отрази! Някой най-накрая посмя да покаже по телевизора бате Бойко леко объркан и силно издразнен от едни досадни и мрънкащи протестиращи софиянци (не ги е срам, да протестират, а-ма-ха!).

Хората защитаваха единствената зелена площ в квартала си. В която сами са засадили дърветата преди години. Кметът пък метнал един параф на разрешение за строеж на детска градина. И не му пука, че хората протестират — отива там и камерата го снима как троснато се обяснава на хората че щяло да бъде еди-как си, щяло да се прави еди-какво си и нямало да се прави нищо нередно. Чакайте бе… не бяха ли точно хората, жителите, гражданите… народът дето решаваше кое къде как кога и защо да се прави?!?

Има проблем с детските гразини, знам. Но начинът да се реши е като се работи по решаването му. А не като се подхвърлят преди изборите разни проекти. Проблем с детските градини назряваше от много време, кметът няма начин да не е можел да разбере още в началото, стига да се е бил поинтересувал. Ама всеки може да се грижи само за вида си пред камерата и да точи лиги за все повече и повече власт. Хората не избират кметовете си заради имиджа им… или поне не би трябвало да е така, нали? А детските градини — нищо, да се оправят хората. Хвърлиха една торба с пари за сайт за регистриране в детски градини — сайтът се скапа. Май пак Сирма беше замесена, аман.

И какво отговори кметът, когато един човек му каза, че въпросният квартал е с най-много детски градини в София? Почна да се оправдава, че повечето били препродадени, че всичко било разграбено преди неговото кметуване, той какво можел да направи… Абе този кмет изобщо НЕЩО МОЖЕ ЛИ да прави?

Все някой му е виновен, все някой му е бил пречел, все заради някого другиго… Понякога си мисля, че ако тези, дето пречат на Борисов вземат та се спрат поне за седмица, той ще реши всички проблеми не само в града, ами и в страната направо… И ще щипне към съседните държави, и тях да оправя. Както Левски беше казвал и както Че Гевара беше тръгнал. Абе герой е тоя човек, титан! Моля ви се, политици, спрете да му пречите на човека, поне за няколко дни спрете! Ама много му пречите, значи…

——

Първото освиркване на Бойко Борсов по телевизията си заслужава разказа на една история, която съм чул случайно и нямам пряка връзка със събитията в нея.

Значи в един краен квартал на София (или направо някое от селата, не помня) имало някакъв екологичен проблем. Мисля, че разправяха нещо за последици от наводненията, например на някоя река бил отнесен някакъв малък защитен бент, който не правел впечатление, но индиректно се замърсявала водата в квартала. Или нещо подобно, наистина не помня подробностите, а и не са важни в случая.

Един от жителите бил хидроинженер и запретнал ръкави, подострил моливите си и изготвил подробен доклад за положението, с технически предложения за решаване на проблема. Консултирал се с колеги, специалисти по различни неща, включително екология, канализация, архитектура. Тяхната помощ добавил към предложението си и събрал една внушителна дебела папка по въпроса.

Човекът давал предложението на различни инстанции, но без никакъв резултат. Понеже дълго време и хората в квартала се оплаквали къде ли не и никой не помагал, накрая решили да излъчат делегация и да идат при “бате Бойко” в най-най-голЕмата община. И со индженерчето напред да влязат, да дадат предложението и да се уговорят да се реши проблемът. Инженерът сам с връзките си с колеги не можал нищо да направи, затова решили да действат и отишли в общината.

Приел ги кметът, хората избутали отпред на масата инженера и нашият герой сложил дебелата папка на масата, отворил я и започнал бързо-набързо да нахвърля проблема и конкретното предложение, заради което са дошли.

Кметът на първата минута го спрял и казал “чакай, чакай, за какво говорим”. “Ами в квартала ни има екологичен проблем”. “А, така кажи, добре (обърнал се към служител) я ми извикайте тука Димитрова!” Може да бъркам името, а и може хората, дето ми разправяха историята да са го объркали. Или да са го чули самите те грешно от източника, не знам. Става дума за заместничката на кмета по екологичните въпроси. Не зная дали е същата, която е и днес, нямам идея дали са се сменяли. Няма значение — някаква млада жена, момиче, заместник по екологията.

Влязла въпросната, а докато я чакали не обсъждали нищо — правилно, човекът си е назначил заместници, откъде-накъде той ще се занимава с всичко, щом като си има кой да го замества… Та влязла и кметът й метнал на масата папката с предложението със строгите думи “до понеделник този въпрос да е решен!”.

Така, рязко и уверено. По казармено. По офицерски.

Срещата с това приключила. Инженерът бил стреснат и разочарован, даже не му искали обяснение на чертежите и формулите, даже не му дали да представи проблема.

А селяните? Селяните излизали от общината с усмивки на лица и тупали по врата инженера с думите “Ей тъй се върши работа бе, виде ли бе, момче! Не като тебе хъкътъ-мъкътъ! Бате Бойко виждаш ли как го реши за нула време проблема!”.

Доколкото разбрах, нищо не е било решено още дълго време, може би и изобщо. Не зная подробности. Както казах, това е дочута от втора-трета ръка история. Може и да не е вярна, не знам. Важното е не дали е вярна в подробностите, важен е краят й — “Така се върши работа, момче!”.

Сто на сто тия хора са гласували след това на следващите кметски избори точно за същия кмет.

Иди, че разбери…

Атанас Пюскюлев: Най-сетне

Fri, 18 Jul 2008 07:22:10 +0000

Да успея да седна и да попиша тук, че от работа, мързел и хайманосване все не остава време

Първо, искам да разкажа накратко за преживяното на концерта на Кралете.
Еми, какво да кажа, не напразно са им дали прозвището. 5 часа як хеви метъл в неизменния и постоянен стил на бандата. Разбиване от всякъде. От 11 сутринта заседнахме 5 човека пред оградите на стадиона и не мръднахме на повече от 2 метра вечерта до 7, когато почнаха да пускат на стадиона. Бях един от първите стъпил пред сцената на ManOwaR след един як спринт през хубаво окосената и поддържана тревица на стадион “Калиакра”. Изслушахме 10тина песни на Rammstein, по време на чакането на ГОЛЯМОТО СЪБИТИЕ. Видяхме HolyHell, които се представиха много добре, направиха кавъри на DIO - Holy Diver, Yngwie Malmsteen - Rising Force, Aerosmith, изсвириха собствените си авторски парчоци. Е, подгряха леко хорицата чакащи голямото събитие за около час. Получих въздушна целувка от вокалистката Мария Бреон - готина мацка бай дъ уей. Изкефих се страшно на клавириста им - няма такъв откачен тип. Единствено леко лошо впечатление ми направи китариста им, който на няколко момента свиреше много фалшиво, ама добре, че беше за малко.

След като свършиха с репертоара си и излезнаха в почивка, публиката се развилня. Не знам колко хора имаше на стадиона, само видях по едно време, че бяха много (подскочих). Постоянно се скандираше “Hail And Kill”, “Manowar”. По едно време, малко преди излизането на Четиримата на сцената, цялата тълпа подхвана и изпя “Мила Родино”, беше просто невероятно усещане.

Точно в 21:49 светлините на сцената (и околността) изгаснаха, от кулата осветиха само излезналия Джоуи, който без много цереминии обяви - “Сега е точно 21,49. Тази вечер ще постаим нов световен рекорд за най-дълъг хеви метъл концерт. Готови ли сте?!”. Рева на хората и моя собствен не може да се опише

И ето, че воините излезнаха на сцената и започнаха да коват хит след хит още от първите им албуми. Стана ясно, че карат всичко наред от - до. Manowar, Metal Daze, Shell Shock, Battle Hymn, Gyana, Defender, Kings Of Metal и т.н. и т.н. Какво повече може да си мечтае един истински техен фен? Убеден съм, че нямаше абсолютно един човек, който в този момент да не осъзнае на какво присъства.

Единственото, което в абсолютна малка степен ме разочарова беше отсъствието на Скот Кълъмбъс зад барабаните, та гледахме свирнята на Rhino, който също дънеше, но мечтата ми бе да видя мустакатия сългокос и свиреп барабанист, дето троши по една торба палки на концерт.

Със сигурност много хора се разплакаха, когато на сцената излезнаха и Софийският Симфоничен Оркестър със хора. Да де, цял ден слушахме репетициите им след саундчека, как Ерик им се кара, че не могат да запомнят нещо елементарно, даже им преподаде лек урок по оперно пеене.
Песни, като Heart Of Steel, Warriors Of The World United, Die With Honor (новият сингъл), The Crown And The Ring (изпълнена за първи път от мноооого много време на живо) … сами преценяйте. Естествено, пак изсвириха и нашия подарък - Българския химн в метъл вариант.

Повече няма какво да добавя. Който е бил там знае за какво става въпрос и винаги ще пази този грандиозен спомен в сърцето си. Който не е - може единствено да сажалява. Друг едва ли ще направи такова шоу някога.

****

Разкарах всякакъв Linux от машината си. Писна ми. Добре де, всъщност не съм…запазих си един дял 10GB да цъкам мои си нещица там Разочаровах се от новата Федора 9 (Сяра). Не ми хареса особено _бавното_ обновление на пакетите. Бях забравил колко туткав е Yum. Няма и nVidia драйвър за поддръжката на новия Xorg с който пристига от DVD-то.

****

Ходих на Марица за риба, долу до Свиленград - там ми е селото. 2 дена бъхтене с колелото по 20 километра се отразява доста добре на физиката. Начесах си крастата с кефали, за първи път хвърлях за сом на воблер - даже ми удари и скъса, ама сам съм си виновен, че мятах за проба с 0.25мм корда и слаба пръчка.

****

Поръчах си първите 2 оригинални албума на ManOwaR по интернет, с доставката ми излизат около 27$, което е даже малко по-евтино ако ги купя от музикалния магазин на центъра.

Ростислав Райков: Ето го и новият Last.fm

Thu, 17 Jul 2008 18:43:24 +0000

Преди около 2 месеца, last.fm пуснаха beta версия на сайта за ползване от абонатите. Все се канех да напиша един пространен пост за това. Но нещо желанието не ми достигаше. Междувременно видът на бъдещия сайт се промени 2-3 пъти.

От днес обаче, сайтът е вече отворен за всички с новите си дрешки.

Функционалностите са все същите, но по-добри и с няколко нови играчки. Плейърът е нов, плейлистите са вече повече от една, по-лесно управление на любимите парчета…

Едно от големите нововъведения е, че статистиките вече са на живо. Не е нужно да чакате неделя за да се обновяват, всичко се случва на мига.

Другото голямо нещо е личната фонотека. Вътре са не само слушаните от вас неща, ами всякакви ръчно добавени парчета и изпълнители. Така можете да обогатявате личното си радио или пък да подобрявате предложенията за нова музика.

А като казахме нова музика… По-яка секция за видеоклипове. Много по-яка. Вече се ровите из жанрове и цъкате наред. Да не забравя и това, че вече има и подкасти с безплатни mp3-ки. Свободни mp3-ки!

А началните страници и тези на профилите са неузнаваеми. Има емисия с новостите на потребителя. Малко ала mini feed във facebook.

Абе какво ви говоря? Аз съм last.fm junkie. Дерзайте на новия сайт, нищо че цял rack със сървъри им е изгърмял и сега са крайно затруднени да обслужат интереса. :)

Ясен Праматаров: Музика на тъмно

Thu, 17 Jul 2008 02:02:11 +0000

Имам натрапливото чувство, че с минаването на годините културата, започнала някъде в края на 50-те и продължила с разпилявания докъм 80-те на миналия век все по-плитко и пошло се експлоатира в днешната масова градска.

За някои например текстът на “Lady in black” е нещо като “старовремска чалга”. Може би точно Слави Трифонов не може по друг начин, той си е чалга отвсякъде. А и откакто се разболя и сега е свръх-изнервен (от лекарствата ли, не знам и не ме интересува от какво), вече и се изчерпи тотално. Но все пак да се имаш за музикант, да твърдиш че си широко скроен и да свързваш “Lady in black” със свалки с чернокоси и “Hotel California” със статистики за самоубийства е… тъпо. Може да е оправдано в някакъв по-“жълт” смисъл, но за мен си е откровена простотия.

Специално за “Lady in black” в английската Уикипедия са написали съвсем кратко “It tells the story of a man wandering through war-torn darkness and encountering a goddess-like entity who consoles him”. И това също няма нищо общо с тръпката и настръхването при всяко чуване на песента, но поне не се говори за “чернокоси красавици”.

Не казвам, че всеки трябва да се превъзнася по текстове на песни, по концепции и внушения на стилови течения и т.н. Нито пък че трябва да ги разбира, още по-малко че трябва да ги приема. Не е и хич нужно, ако си спортист или политически коментатор например. Но в телевизиите е пълно с музикални “разбирачи”, които чисто и просто никога не са слушали музика истински, не са истински любители.

И това не им е важно, важното е да е смешно, да е раздвижено шоу, да има дъвки за очите, които да задържат зрителите за поне няколко рекламни блока. Чалга, нали ви разправям…

Всъщност това няма никакво значение… There is no strength in numbers. Have no such misconceptions.

За слушане: текст. Да се чуе поне веднъж на тъмно и не като фон. Ползването като фон е една от най-лошите употреби на музиката.

Ростислав Райков: След пералнята

Tue, 15 Jul 2008 06:06:53 +0000

Водата спечели. Но победата й не е пълна. Плейърът не иска да запали, но все още работи безупречно като usb флаш памет.

Просто го включих в компютъра и си копирах музиката останала на малката мъртва машинка. Това беше от нея. Надали ще се възползвам много от нейната едногигабайтова преносимост, сега след като вече не умее да свири.

Ростислав Райков: Обратно

Mon, 14 Jul 2008 08:31:31 +0000

Обратно от морето. Върнах се и нещо не ми беше добре. Имаше някаква тревожност в мен и не беше от шофирането сред самоубийци.

Изведнъж ми се прислуша музика от “доброто старо минало”. Прииска ми се да правя нощни разходки с неизпрани плейъри.

Ростислав Райков: Гласовата поща е мъртва

Fri, 11 Jul 2008 06:20:04 +0000

Гласовата поща е мъртва. Не виждам смисъл вече от нея. Имаме мобилни телефони.

Когато не намираш някого, пробваш пак и накрая успяваш. Ако искаш да му оставиш съобщение, явно искаш да избегнеш прекия разговор с човека. Или това, което имаш да кажеш не е толкова важно.

Има електронна поща! Писането е далеч по-добра форма на странене от разговора с някого.

Хайде, няма нужда да се оправдавате! ;)

Ростислав Райков: Last.fm изрязва посредника

Thu, 10 Jul 2008 08:21:47 +0000

Добра новина от днес за всички музиканти, които не са сключили договор с някой лейбъл. Обявеното в началото на годината от днес е вече реалност!

Last.fm ще дава процент от приходите от реклама на музиканти, чиито песни са били слушани. Парите не са много, но показват една добра тенденция. Елиминиран е посредника. Човекът, който няма нищо общо с музиката. Този, който иска авторските права да са 95 години. Този който не познава fair use и се облагодетелства прекомерно от чуждия труд и изкуство.

Да не преувеличаваме, това все още не е революция. Но може и да се превърне в такава.

П.С. Всички музиканти, които не са го направили още, да побързат и да качат парчетата си в Last.fm и да се запишат в royalty програмата.

Ростислав Райков: В подземията на музиката

Wed, 09 Jul 2008 12:36:28 +0000

Фонографът според Едисон не е имал никаква практична употреба. Да го каже на милионите (миларди?) хора, които обичат да слушат музика!

Има много групи, които са толкова подземни, че никой не ги е слушал. Отдавна е състезание, кой ще чуе по-”независимите”, по-непознатите, по-новите, по-изчанчените групи. Всичко отпреди година е вече “contemporary” музика.

Трябва ни свежа плът. Нещо по-странно и с което да можем да приемем бохемско надменна стойка. “Тези ли? Тях съм ги слушал още като бяха в гаража и се чудеха за името си…”

Няма нищо лошо! Всеки както желае, така да слуша и да действа с музиката. Музиката присърце.

Все пак и аз обожавам да слушам все нови и нови банди. Има невероятни изпълнители, които просто… са в Канада (да речем)… и нямат голяма сделка, че да мога да ги изнамеря лесно. За това и съм благодарен на услуги като Last.fm. Аз съм Last.fm junkie!

И може би съм благодарен, че музиката, която ми харесва последните години стана по-популярна и все повече rock’n'roll групички се появиха. Както знаем, увеличаването в количество след една критична маса неминуемо води до увеличение в качеството!

Ростислав Райков: В пералнята

Wed, 09 Jul 2008 08:40:56 +0000

Проверявайте си джобовете преди да перете панталони! Стара поговорка, проверена. Но пак стават инфекции.

С случая съм проверил всички джобове, без един. В него, предната вечер държах mp3 плейъра си, докато се разхождах наляво-надясно.

На 40 градуса, с омекотител…

Старият плейър, вече на 4 години, почти не е ползван напоследък. Даже го бях изгубил из купища неподредени вещи. Намерих го преди няколко дни при преместването. Реших да го заредя и ползвам за заветната разходка на прохлада.

Е сега от него се отича вода и евентуално след няколко дни ще го пробвам дали ще сработи. Беше готина джаджа, с приятна функционалност и глас. Дори с лек ретро привкус. А и е мега здрава…е сега ще си проличи доколко точно…

Ясен Праматаров: Електромобил: регистрация и име

Wed, 09 Jul 2008 02:02:10 +0000

След дълго обмисляне наум на темата за електромобили и хибриди и след обявяването на идеята ми за самоделна конверсия се ентусиазирам все повече. Вече имам чувството, че съм изчел почти всичката литература в Интернет по въпроса, а е повече от ясно, че само съм разгърнал кориците. Нищо не е по-малко чернобяло от общоприетото разбиране за проблема с автомобилите и по принцип двигателите с вътрешно горене.

Колекцията ми от отметки по темата набъбва заплашително, макар както винаги да съм силно критичен към качеството на всеки нов сайт и да не чета глупости или повтарящи се неща. Следя международния пощенски списък на електромобилните хобисти (EVDL, Electric Vehicle Discussion List), прегледах освен архива му и доста от по-големите теми в DIYElectricCar. Не можах да не се впечатля на ентусиазма, с който хората там са се заели с проект за opensource дизайн на вградени в колелата двигатели. Такива, каквито Siemens разработват и каквито Mitsubishi имаха в прототипите си Lancer MIEV и Colt MIEV, но накрая махнаха в очаквания сериен iMIEV.

Разбирам как истинските любители са еднакви навсякъде и във всякаквите области. Еднакви с любовта си към споделянето на темата. Не самото хоби, а споделянето е важното. По същия начин, по който е при свободния софтуер. Дали човек ще се интересува от софтуер заради ентусиазма си по проекти като ядрото Линукс или ще се интересува от електроника и технологии за производство на батерии заради ентусиазма си по беземисионните електромобили — разликата е в само в подробностите.

Може би както софтуерният интерес лесно се обръща от това любителско и манияшко към бизнеса (както е при прехода от свободен софтуер към отворен код), така подобно движение ще има и при колите. Вече се забелязват наченките — модният аксесоар Тойота Приус е нещо такова. Недовършено, нарочно орязано и спорно ефективно, но с гаранция, съпорт, дилъри и лъскави наръчници. При софтуера катализаторът беше липсата на алтернатива. При колите може би ще е външна и по-груба, неизбежна — цените на петрола и изчерпването му.

Иначе в мрежата е пълно с помпозни “еко” заглавия, зад които не стои нищо. Вече доста от “новините” из сайтовете ги разпознавам по вестникарския им стил, пълен с неточности и преувеличения. Както писах наскоро, много хора изобщо не разбират какво е енергията. Електромобилните хобисти, за моя радост, се оказват много по-запознати и образовани, доста често със специализирано образование по електроника, енергетика, програмиране или химия. Електромобили има много по-отдавна, отколкото ще ви кажат журналистите в някоя такава “новина”. Нещо повече, из вестниците няма нито една концептуално “нова” технология — нещата са измислени преди години.

Все повече се убеждавам в правилността на решението да си направя качествена и изпипана конверсия на конвенционален автомобил в електромобил.

Толкова много неща има по измислянето, подготовката и осъществяването, че ще трябва да карам едно по едно. Тежките етапи на планирането, смятането на токове и мощности, ровенето в каталози за интегрални схеми или тестването на готови електроники не ме притеснява много. Любознателен съм и мога да уча, имам техническа обща култура, а за наистина експертните неща имам към кого да се обръщам. Друго ме тревожи — първото нещо, което ще трябва да се уточни, ще трябва да е хронологично последното в проекта. По стара българска традиция ще се кара отзад напред…

Точка първа: Да разбера каква е процедурата за изпитване и регистрация на самоделна електрическа конверсия на кола в България. И съответно каква е цялата процедура за регистрация в КАТ. Силно се надявам се не се окаже най-критичната точка от проекта.

Трябва да избера и някакво име на проекта. Обикновено това не е важно, но писането за идеята в блога ми внесе и този въпрос. Нещо нямам имена засега. После, когато започна, ще си отделя някъде в сайта местенце само за този проект.

Предстоят ми и няколко приятни етапа, като например избиране на кола-донор. Първо набелязване на марка и модел, после избор и на конкретния донор. Важното е да е такава, която ще ми е приятно да карам — това е истинското ограничение. След като гледах как са конвертирали Subaru Impreza купе и то сега не само че не отстъпва на бензиновия си оригинал, а даже постоянно печели пистови състезания — значи няма ограничения за модела.

Но регистрацията може да е най-сложното нещо в такъв проект. Дано не е най-бавният ;)

Ясен Праматаров: Толерантността е за всички

Mon, 07 Jul 2008 17:02:31 +0000

Не бях на гей прайда в София, защото не съм в града. Ако бях там, със сигурност щях да обмисля дали да ида. Нямам пряк ангажимент с темата, не съм хомосексуален — но това за мен няма значение. Когато някъде се разпалва дискриминация и омраза, трябва да има позитивно настроени и широко скроени хора, които да го предотвратяват. Аз се смятам за такъв. Но явно в управата на града, сред журналистите и в средите на неориентираните и незрели хлапета такава нагласа е рядкост. Отвратителното в цялата история е, че тези, които би трябвало да са най-открити и най-отговорни — управляващите — са най-лицемерни. Пред господаря-рейтинг всички те са равни, няма как. Някои журналисти ги последваха — как може, само например де, да поканиш в студиото за нещо, което претендираш, че е равностоен дебат човек, който открито и масово призовава към насилие? Но да оставим хората от националистките организации — там също сигурно има и свестни и кадърни момчета и момичета. Да оставим и журналистите — за тях пък да са повече нагаждачи и по-малко посредници им е станало навик вече.

Друго ми е по-странно — как можа да се допусне вниманието към събитието да се отмести от истинските проблеми и всички да се концентрират върху сексуалността? Хора коментираха от позицията на религията и обидното беше, че не коментираха случилото се като социално случване, като отношение между две обособени групи човешки същества, а говориха за подробността на секс-частта в темата. Къде отиде дискриминацията? Къде отиде чувствителността на обществото ни към неправдата, към насилието и към нетолерантността? Защо разговорът беше изместен към секса — защото за всички ни вече денят започва и завършва с голите каки по билбордовете и арогантните директни послания в телевизионните реклами ли? И защото за нас този въпросен секс от рекламите е ненакърним и емблематичен? Че то реклами с елемент на гей-задявка има вече от доста дълго време. Лично аз, да ви кажа, ще си живея много по-добре, ако в рекламите и билбордовете изобщо престанат да натъртват за секс и ако най-накрая вземе че свърши тоя “сезон на дините”.

Става дума за това, че една група хора организирано нападна друга група в централна София. Вторите имаха официално разрешение от властите да са там, а първите — не. Не мога да проумея как основна новина на деня стават думите на призоваващ към обществена нетолерантност и списването на дискриминиращ “регистър” от негови съмишленици в друг град. За това ли беше всичко? Къде е чувствителността на медиите към пострадалите, към тези, дето са отишли на мирно весело шествие, а са били замеряни с бомбички?

Едното е мирно събрание, а другото е организирано насилие над група хора. Едното е социално градско събитие в лятна София, а другото е престъпление. Така ли го представиха? Не, опитаха се да ”балансират”…

Става дума не за това кой какво прави в личното си пространство, а за това кой кого напада публично. Две коренно различни неща са. И не става дума за това кой е хомо и кой хетеро и т.н. На парада сто на сто е имало и хора, които не са гейове, или поне в началото са щели да се включат. Ако нямаше пуснати заплахи още дни преди парада, много хора щяха да идат, само за да подкрепят различността.

Защото всеки е различен, всеки по свой си начин. Утре може да маргинализират феновете на джаза или алпинистите, например. Доводи за “неестественост” винаги могат да се намерят и за това. Или пък да отритнат читателите на блогове или самото понятие за обществена опозиция. Крачката е малка, защото прекрачването е същото.

Аз чакам времето, когато всички тия неща няма да са “новина”. Навремето, да кажем, е имало настроения и против театъра — ама то като ги знае човек какви шматки са театралите. :P Още по-преди пък и философията е била счетена за “развращаваща младежите”. Нищо ново под слънцето.

Но и толерантността и тя е отдавна. А е нещо, от което има нужда всеки отделен човек. ;)

——

П.П.: Разбрах, че българските анархисти открито са подкрепили парада, като са участвали със свой транспарант — черен, разбира се. За пореден път се убеждавам, че политически и изобщо обществено най-адекватното е отричането на потисничеството във всичките му форми. Браво на решилите да идат и да се заявят като анархисти на парада! Официалната позиция на ФАБ е леко по-различна и е опит за дистанциране от проблема, но както знаем, точно при анархизма е малко неуместно да се говори за централизирана представителна организираност.

В този ред на мисли — никой неанархист не осъзнава, че политически най-дискриминираните винаги са били точно анархистите. То проекти за свободни местни управления са им били обещавани и след това е минавала червената армия да коли и опожарява. То колко пъти пък са били сравнявани с фашисти, националисти, комунисти, терористи и какво ли още не. Анархизмът като понятие е изцапан от нарочно насаденото разбиране, че означава “хаос”, когато всъщност изобщо не се визира хаотичност или престъпност, а само свобода и местно самоуправление.

Анархистите сме най-дискриминираните. Не защото хората не разбират анархизма, а защото го разбират по превратен начин.

Ясен Праматаров: Пропуснат превод на Claws Mail

Mon, 07 Jul 2008 02:02:09 +0000

От доста време вече поддържам превода на Claws Mail, пощенски клиент за X. Взех превода от Георги Данчев още преди сравнително скорошното ре-брандиране на проекта, когато се казваше Sylpheed Claws. Това беше нещо като “тунинг”-версията на клиента Sylpheed. Последната версия на програмата, 3.5.0, е без български превод. Причината е в мен, защото пропуснах срока за предаване на обновения превод. И понеже от една страна никога не е бил 100% и от друга така или иначе вече бях пропуснал и предното обновяване, Paul Mangan от екипа на проекта е маркирал българския език като неподдържан и той е премахнат от версия 3.5.0.

За следващата версия ще гледам да обновя и предам навреме превода.

Причината да не е в статистиките със 100% е, че винаги в преводите, които съм участвал (и преди в KDE, и сега в GNOME) за мен е било много по-важно текстовете да са разбираеми и смислени и да стоят добре на екрана, отколкото да са завършени за статистиката. Няколко понятия в интерфейса на Claws Mail ми стояха непреведени и неготови и затова голяма част от съобщенията са непреведени. Но това не пречеше общият поглед върху екраните и рутинната работа с програмата да се вписват добре в преведена среда на GNOME.

Да, зная, че много неща бяха недовършени. Ще поработя върху това, когато подготвям обновения превод за следващата версия.

Причината да не успявам за се “впиша” с преводите не е, че нямам време или че не е работа, която може да се свърши от един човек. Това е сравнително малка програма, със сравнително малко низове и малко работа по превода.

Истинската пречка за мен е, че налагат на преводачите строг ритъм на изданията. Две седмици преди изданието низовете се замразяват, след това една седмица преди изданието се приемат готовите преводи. В седмицата между замразяването на кода и приемането на преводите всеки преводач, който възнамерява да изпрати обновление, трябва да се обади и да го заяви. Аз се обаждах няколко пъти поред, но след като повечето пъти не успявах, ентусиазмът ми взе да се охлажда.

Повдигнах въпроса в списъка на преводачите там за въвеждане на някаква по-лека система, която да позволи на хората да “надзъртат”, когато имат свободен половин-един час и да превеждат. Да могат да работят между версиите. Низовете са на практика по-непроменливата част от кода. Дадох като пример Launchpad на Убунту, но не е задължително да се ползва самото то. Там има много проблеми и напрежение около платформата. Когато я проектираха, от Убунту казваха, че ще е свободен софтуер, а сега някои части са свободни, но цялата система и интеграцията й не е. Сложна тема, но все едно — идеята ми беше за някакъв преводачески сървър с уеб-интерфейс за превеждане. Има много такива решения. Хей, даже може да се направи с Drupal, има такава приставка за редактиране и графични статистики на PO-файлове.

Предложението беше посрещнато с неодобрение. Винаги съм можел в свободния си час да се вържа през SSH или да си източа кода през CVS и да си работя с настолния редактор. Било по-лесно и удобно. Не казвам, че не е удобно. Но ми стана малко кофти, че някои други ми обясняват кое на МЕН ми е удобно и лесно.

На практика отношението към преводачите на Claws Mail е като към програмисти на голям проект с отворен код. Проект с критична маса разработчици, където конкурентната среда премахва нуждата от глезене на всеки отделен разработчик. А истината е, че Claws Mail е сравнително известна програма, но известна в тесния кръг на малко по-хакерски настроените потребители. Какъвто е например Kazehakase в света на уеб-четците. Масово хората са доволни да ползват Evolution и съответно Epiphany. Да не говорим, че от така стесненото потребление на Claws Mail още по-малко са хората, които решават да се ангажират с проекта.

Това е видимо, само трябва да се провери колко на брой са участващите в разработката. Колко са преводачите, например. В момента активните и налични на сайта преводи са 13 на брой. А бяха повече. Може би от екипа са решили да няма превод с под 85%, не знам.

Ще кажете, че 13 езика е доволно много за програма, която не е най-популярната в класа си. Но това е доста стар, отдавнашен вече проект. Най-малкото българският превод е присъствал вече поне… не зная, може би поне 6-7 години? Данчев се е включил по време на версия 0.8.3 :) Проектът е регистриран в SourceForge през 2001г. Кога е започнат родителският Sylpheed не ми се проверява. Мисълта ми е, че 13 езика са малко. Само от последната версия са махнати точно 12 превода.

Иначе освен развит и отдавнашен, Claws Mail се представя като най-лекия и бърз графичен пощенски клиент за среда, ползваща GTK+. Наистина е хубава, функционална и бърза програма. Малко встрани от концепцията на Evolution, но това си има своите добри страни.

Как точно ще управляват проекта си е проблем на екипа разработчици. Не критикувам, само опитвам да обясня на свикналите за ползват преведен на български Claws Mail защо ще видят 3.5.0 без превод.

Изданията са приблизително на всеки два месеца, аз имам подготвени файлове за довършване — тъй че съвсем скоро отново ще има превод ;)

Ясен Праматаров: Стига бибипкане!

Sun, 06 Jul 2008 02:02:09 +0000

Стига с тия клаксони в града! Маса шофьори си избиват комплексите, като постоянно се пресягат към бутона на волана. И защо бибипкате бе, идиоти? Трябвало да се спазва закона и правилника, важно било да се кара съобразено, не знам си какво. Глупости — точно тия, дето се изживяват като много велики шофьори, дето пресичат кръстовището не когато имат право, а когато преценят, че е “съобразено”, дето карат с по 30 или повече над ограничението, щото “това ограничение е остаряло, моята кола е съвременна и стабилна” — точно тия са градските свирчовци.

Ползването на звуков сигнал в населено място, освен ако не е с цел избягване на произшествие, е забранено. Нямате право да бибипкате, анадънму? Ама си ядосан, ама ти кипва, ама всички наоколо в движението са тъпаци и само ти си геният, ама как искаш да се развикаш на някого или да го напсуваш или набиеш, ама нямаш начин, затова нервно замахваш към волана и го “освиркваш”? Няма значение, нямаш право! Ако толкова те е сецнал градският стрес, ако толкова те е стиснал за топките, иди във фитнес или се запиши за бокс, карате, айкидо, каквото ти душа сака. Или иди на село, тъй де, върни се на село, иди на някой пуст баир и викай с цяло гърло.

Или си намери хоби. Все едно, само не ми бибипкай! Две неща ми се виждат крайно логични като развитие на автомобилостроенето — първо да се махнат мигачите. Така и така никой не ги използва и най-много само да объркват русите каки в SUV-ове. Второ — махнете ги тия клаксони, не ги монтирайте! Първото е на шега, второто е съвсем сериозно.

За какво изобщо в една кола трябва да има клаксон?!? Да не говорим, че такива сирени имат и рейсовете и тировете. А там какъв звук е, не е истина… Обезкостява печено пиле от пет метра. И тоя тормоз — в града?!? Около училища и детски градини? Около къщи със спящи бебета? Простотия.

Явор Доганов: Сбогом, Патилане!

Fri, 04 Jul 2008 13:02:18 +0000

Не съм вещоман. Точно обратното — не си пазя инструменти, техника, дрехи, не ми пука особено когато някое дете дупчи дивана с нещо или драска по прясно боядисаната стена. Като бях дете, си спомням как един съсед през ден-два слизаше да си чисти колата. То не беше чистене, ами направо близане — отвътре, отвън, с гъбичка, с парцалчета, стъклата с препарат… Зарекох се, че ако един ден имам кола или някаква друга „ценна“ вещ, никога няма да ѝ слугувам.

С „машините“ е някак си друго. Слагам го в кавички, защото имам предвид малко по-широк спектър от машини. Когато ремонтираш някаква машина, изграждаш някаква връзка с нея. Когато я ремонтираш много пъти и я подобряваш, връзката е по-силна. Когато някой мъдър експерт/специалист ти каже, че машината никога няма да тръгне, но ти успееш да я съживиш, връзката става още по-дълбока. Всеки, който е съживявал машина, считана за мъртва, знае за какво говоря. Аз се занимавам с ремонт от малък, ремонт на най-различни неща. Всъщност, емоционалната връзка не е със самото желязо, по-скоро е свързана със спомените и изживяванията покрай желязото.

Хвърлих око на patilan някъде през 1997 г. май. Тогава не се казваше така — доколкото ми е известно, само при GNU (и „Юникс“) машините си имат имена, т.нар. hostname. Патилан беше машината на счетоводителката в тогавашната фирма на вуйчо ми. Беше с някаква версия на „Уиндоус“ и грозен собственически счетоводен софтуер, май писан на dBase. Жената непрекъснато се оплакваше, че компютъра бил бавен и шумен. Действително, беше най-бавната машина от всички в офиса и именно заради това ѝ бях хвърлил око. Все някой ден тази машина щеше да се изхвърли като остаряла, ненужна и проблемна. Навярно секретарката щеше да се сдобие с нов компютър, а старият ѝ щеше да отиде при счетоводителката. Винаги става така. Чаках този момент търпеливо и знаех, че ще му дойде времето.

Моментът настъпи през 1998 г., когато вуйчо ми започна нова дейност в друг град. Патилан се оказа излишен и така се сдобих с моя верен приятел, като дори и не подозирах какво ни чака занапред. Патилан беше Cyrix 100 MHz (аналог на Pentium) с 8 MB RAM. Инсталирах така разпространената конфигурация по онова време „dual boot“ — Windows 95 и GNU/Линукс. Срамно, но така си беше. Тогава все още не бях срязал пъпната връв със собственическия свят.

В първите години Патилан беше основна (и единствена, FWIW) машина в новото ми самостоятелно бизнес начинание. Мисля, че още съвсем в началото успях да подкарам свободна програма за приемане/изпращане на факсове (това беше единственото, за което ползвах „Уиндоус“) и реших да мина изцяло на GNU/Линукс. (Тогава още му казвах погрешно „Линукс“.)

Минах и на нова дистрибуция, в унисон с „бизнеса“ — Ред Хат. Разбира се, както се очакваше, към 2002 г. бизнесът фалира. Горе-долу тогава май започнаха първите ми стъпки в света на свободния софтуер. Бях потребител отдавна, но само потребител. Трябваше да се прави повече от „потребителстване“.

През 2003 г. не можах да обновя успешно от Ред Хат към Федора. Това ме раздразни доста, но е възможно и аз да съм оплескал нещо. Инсталирах Федора 1 на чисто и за мое голямо учудване, Патилан не беше същия. Изглежда мъкнеше огромен товар на гърба си. От известно време наблюдавах Дебиан, и не ми отне много време да взема решението.

През 2004 или 2005 г. се включих в екипа за превод на GNOME и именно на Патилан се роди първия ми превод. Към края на 2006 г., вече беше видно, че Патилан се мъчи. Компилирането на GNOME (което всеки преводач прави — или поне трябва да прави — за да тества превода) се превърна в мисия невъзможна. Докато стигне до някой модул от края на раздела „desktop“, този модул вече изискваше по-нова версия на GTK+ или нещо друго. Хората чупеха API/ABI по-бързо, отколкото Патилан можеше да компилира. Веднъж трябваше да подам около 150 файла в огромното хранилище на gnu.org. Докато cvs обходи дървото за да реши кой файл е променен и е за подаване, минаха буквално два часа. Подаването не успя, защото през това време някой друг беше променил един или два файла и имаше конфликти. Тогава твърдо реших, че не мога да разчитам на Патилан като основна машина, вече не. Миналата пролет закупих един Compaq (с мощен Pentium II вътре) и така от март 2007 г. основната ми работна станция е Цоцолана. Патилан продължи да си работи и си ми беше основна машина за пакетиране и всичко останало, свързано с Дебиан и пакетите, които поддържам там. Геройски участваше в много сражения при трепане на буболечки (повече известни като „бъгове“), и щеше да участва в последния гнустепски щурм при подготовката на Lenny, предстоящото ново стабилно издание на Дебиан.

На Патилан съм чел повечето от философията на проекта GNU, от Патилан за пръв път подадох в официалното хранилище на gnu.org. На Патилан направих първите си стъпки с GNU Emacs, за пръв път инсталирах GNUstep. На Патилан за пръв път направих първия си пакет, на Патилан всичките ми деца за пръв път играха на GCompris, на Патилан за пръв път…

Това е една трета от живота ми и половината от смисления ми живот, прекарана покрай тази машина.

През годините много съм „пипал“ и надграждал Патилан. Тези, които са ми идвали на гости, навярно помнят естественото му състояние — разпилян, изкормен, дънната платка изкарана отгоре, а твърдия диск поставен върху книга. Правил съм му много подобрения, между които:

Специална система за охлаждане, заради многото консуматори и нагъчканата кутия с кабели. Трябваше да я разкарам миналата година, когато Патилан преживя лек пожар заради несигурни връзки на захранването. Захранването го размених с това на сървъра ми Смехурко (който е Pentium 133 MHz), но „новото“ не беше в състояние да поддържа тази система. Може би това е белязало началото на края.

Измислен USB порт с доста мръсни хакове и бая запояване. Оказа се, че е някакъв стар непълен стандарт на USB, което нито едно съвременно устройство не поддържа. Не беше болка за умиране, де.

Към средата на юни нещо се случи — машината спря ей така. Знаех поне от две-три седмици, че вентилатора на захранването се е спекъл и това неминуемо е довело до драстично увеличаване на температурата и пълна липса на циркулация на въздуха. Изключих го и го оставих така, имах друга работа. След няколко дни го пуснах, работеше си. За малко. С последния си дъх Патилан компилираше ProjectCenter за предстоящата офанзива в Дебиан, когато изведнъж секна. Отидох в стаята му и го изключих. Знаех, че нещо сериозно е станало и повече няма да тръгне без моята намеса.

Снощи след работа най-накрая намерих време да го отворя. Веднага забелязах обгорялата малка област на дънната платка, близо до стабилизатора. Не можах да разбера точно какво беше изгоряло, корпусите на двата елемента бяха направо разпрашени. Раздвижих и смазах вентилатора на захранването, както и този на процесора. Изчистих го щателно и разкарах всички ненужни консуматори. Знаех, че е безполезно, но Патилан заслужаваше последно дишане „уста в уста“. Включих го — вентилаторите се въртяха, както и твърдия диск. Замерих напрежението на няколко места на дънната платка — нищо, както и очаквах. Това беше краят. Установен час на смъртта: 3 юли 2008 г., около 20 ч. Аз съм виновен. Знаех, че става нещо подобно, но си казах „Ще издържи, както всеки друг път“. Още едно потвърждение, че повечето машини умират поради немарливостта на хората, които (уж) ги поддържат.

Не е краят, всъщност. Все някой ден някой ще изхвърли ненужна стара дънна платка със Socket 7 и Патилан ще бъде съживен. Но под друго име. Старият ми другар си отиде в следната конфигурация:

Процесор Pentium MMX 233 MHz

64 MB RAM

13 GB твърд диск

Някаква архаична видео-платка на ATI (първият им модел за шина PCI)

2 флопи-дискови устройства — 3.5" и 5.25"

Операционна система: Debian GNU/Linux (unstable)

Мисля си, една снимка на Патилан би била на място, точно като некролог. Но нямам цифров фотоапарат. Не ми е трябвал, не съм си и купувал. Пък и все още за мен си е технология от бъдещето. Нищо — не е фатално, че няма снимка. Аз ще си го спомням много добре.

Сбогом, Патилане, стари мой другарю!

Ясен Праматаров: Военни взривове — още един от старите ни страхове

Fri, 04 Jul 2008 02:02:09 +0000

Мислех да не пиша за това, исках да не се ядосвам. Но като чувам, че всеки политик говори за “политическа отговорност”, за “комисия за оценка на щетите” и никой не може да разбере, че един квартал на столицата ни тази нощ (поне тази, може и повече) ще спи без прозорци, ми става обидно.

Вчера (вече) сутринта гръмна склад със стари боеприпаси край София. Много се изписа и изговори през целия ден, много журналисти и политици си закрепиха кариерите днес. Ще хвърчат обвинения, плюнки и оправдания още дълго време. Ще се размахват искания за оставки и “поемане на отговорност” отново. Чух се с роднините и приятелите ми в града и подразбрах, че всички са добре — това ме интересува, това би трябвало да интересува всички всъщност. Е, то се оказа че нямало чак голяма видима опасност, но като не съм бил там при експлозията е нормално да се ошашкам от истеричните пищенета на журналята цял ден по телевизията. Аман, само плашат хората.

Не казвам, че боеприпасите са безвредно нещо. Всеки, който е ходил в казарма знае, че са едно от най-опасните неща в света, защото са създадени да убиват и осакатяват. В тоя ред на мисли — пак добре, че са гръмнали складовете с обикновени снаряди, а не нещо по-“модерно”. Има всякакви гадости, вярвайте ми — отново, който е бил войник сигурно си спомня поне началното обучение, ако не друго. И всякаквите насочени взривове, касетъчни бомби, химически и биологически снаряди и какво ли още не. Ако пък сте били ученик по комунистическо, все помните поне едно от НВО-тата и посещенията на подземен обучителен център на Гражданска Отбрана.

Помните и касетките със смешки на Милодраг Иванов и Шкумбата с явяващия се на изпит по гражданска отбрана. “Говорете ми, колега, за пораженията при ядрен взрив”. Знаехме ги наизуст. Касетките, де ;)

Май това, което най-силно ме е впeчатлило от тия военни технологии са мините. И особено противопехотните. Учихме колко видове има и как точно убиват, дали убиват или само осакатяват. Честно… не мога да разбера хората, които се кефят на военните технологии в подробностите им.

——

Всичко ще отмине за три дни, разбира се. Това, което ще остане, ще са предизборните боричкания на кметове, премиери и президенти. Ще го видим, защото покрай пира на лъвовете ще има и огризки за хиените от медиите.

А всичко това изобщо не е важно!

Случило се е — гръмнало е. Нормалното е сега по най-бързия начин да се върнат пари от данъците за помагане на хората там. Не с комисии — каква е тая комисия, която ще “оценява щетите”?!? Отиваш на място, вадиш пари от бюджета и купуваш прозорци на хората! Още днес! Много ясно, че има щети, всички ги видяхме. Държавата трябва да започне да се учи да връща пари и да възмездява гражданите.

Сега докато се натуткат и докато си изиграят театрото с крещенето един срещу друг из телевизиите, хората ще се бръкнат в джоба и ще си сменят сами прозрците. И ще останат с още по-обидно чувство към държавата. И ще са прави — на каква се прави тая държава, та да ги кара да спят дори една нощ с изкъртени врати и прозорци? Може би хората в Челопечене и Чепинци са виновни с нещо за взрива? Може би сами са си строшили прозорците и сега за наказание трябва тази нощ да са на студено и ветровито? Ай, сиктир…

——

Още нещо абсурдно — някой, май заместник-министър някакъв каза, че това било “много неприятно бедствие”. Бедствие? БЕДСТВИЕ?? Това не е просто бедствие, това е АВАРИЯ!

Ужасявам се от управа, която не разбира разликата между “бедствие” и “авария”. Макар донякъде всичко такова да е вид беда, все пак “бедствие” се нарича нещо по-различно. Едното е външно, природно, независещо от хората. А за другото се носи отговорност. То е в резултат на грешка. Грешка от невнимание, незнание или некадърност — все грешка.

Не може да се казва на аварията бедствие. Внася се друг смисъл и аварийното, за което се носи отговорност се замества с бедственото, което е неизбежно и неочаквано, идващо свише. А са знаели, не е като да не са знаели, че точно този склад за бомби е опасен.

Не ми се пише за такива неща. Искам хората да си вършат работата — военните да си пазят оръжията, политиците да решават проблеми и подобряват живота ни, а журналистите да ни информират, като не си изсмукват скандали от пръстите.

В тоя смисъл — журналистите цял ден мрънкат, че органите са реагирали мудно и дълго време не е имало информация. Вярно е, да — това е кофти. Най-вече не за журналистите, а за самите хора, които живеят в района и не са знаели какво става. Дали ни напада някой, дали самолет е паднал, дали има радиация — изобщо пълно неведение.

Но за това са си виновни самите журналисти. С тяхното нагаждачество, довело до това всеки днес да знае, че от медиите нищо не зависи. Медиите могат да се използват от силните на деня, но не и самите те като обществен фактор да провокират диалог. Ако беше иначе, самите медии щяха за нула време да се свържат с когото трябва. И тези “когото трябва” нямаше да си позволяват да не вдигат телефона, да не дават информация и да не действат бързо.

Изобщо, защо да действа бързо една управа в страна, в която медиите са кротки и на каишки, а хората са изтормозени от всякакви съвсем екзистенциални въпроси като “ще мога ли да си платя всички сметки тоя месец или пак ще търся заем”?

Атанас Пюскюлев: King Jorn (Ark - Missing You)

Thu, 03 Jul 2008 16:35:28 +0000

Една страхотна песен, която Иво ми прати преди време. Май и от тогава датира любовта към музиката на Jorn.